Първи стъпки

Не съм изключение от извечните въпроси, с които предполагам всяко човешко същество рано или късно се сблъсква. Няма да ги изричам, защото само ще бъде повторение на изречено, написано и помислено.  Няма и сграда, школа, учител или водач, които наготово да поднесат всички отговори или да посочат достоверен източник на знание за тях.

Условие за допускане и изява на истинското Познание е наличие на себепознание. Такова обаче отново никое учение, философия или религия не е в състояние да ни достави, по простата причина че търсим отговори отвън за нещо, което е вътре в нас. Всяко поглъщане на знание преди да е настъпило или евентуално приключило себеопознаването, води само до хаос в микрокосмоса, което само отлага събуждането и приобщаването към макрокосмоса. Колкото повече усилия за натрупване и култивация на знания, толкова повече стени издигнати по пътя към фундаменталното завръщане към спомена за Познанието. Странното усещане за недовършеност, за неясно наличие на части от отговорите, които така копнежно търсим, води до проекция на тези неоткрити елементи на пъзела  като мечти и стремежи, частичното или крайно осъществяване на които никога не носи пълно удовлетворение. Нещо винаги остава липсващо... Светът, в който живеем е тренировъчна площадка, където често забравяме, че прекалените усилия могат да имат обратен ефект и по този начин бленувания успешен финал само се отдалечава, а за някои така си и остава само блян. Следователно първа стъпка в  преодоляване на невежеството ни е именно себеопозването.

Най-досадна е срещата с това, което смятам, че съм аз. Защото не съм едно единно цяло същество. Защото понякога усещам  диктатор в себе си, понякога предател, с някои прояви на Аза ми някак се спогаждам, с други сме в напълно несъгласие. Противоречия и постоянни конфликти в една безкрайна говорилня, от която една част от мен не иска да отстъпи и продължава да спори и обяснява, а друга ме моли за тишина... По-ми е комфортно в тишината. Освен това, където много се говори, винаги се излива огромен, никому ненужен излишък. Толкова за Аза, достатъчно суетен е и отказвам да подхранвам имагинерната му важност. Тишината е шанс, поне моят шанс...

Обречеността на съществуването в този диалектичен свят само усложнова децентрализацията. Рамката е непреодолима като форма, но субстанцията е видоизменяема. Стига да се достигне степен на трансфигурация, определяща нови посоки за пътя към истинската същност. Тази, познанието за която е елиминирано чрез забрава и достигането до което се определя от шанса за събуждане на спомена за него. Фактор за събуждането е  катализиране на заложеното у всеки ядро-носител на така търсената информация. Процесът, веднъж задействан - необратим. Като такъв, познание за него може да се достигне само чрез тотално потапяне в него. Това е жертва, готовността за която е освобождаваща.

Издишано

Всяка стъпка, предприета към намиране на/от Истината и подчинена на личностното търсене, е повече от арогантна, ако в тишината на споделянето претендира за самостоятелно израстване. Нищо не можем да постигнем сами. Дори постигането ме кара да се усмихвам. Защото заслепява с претенциите за усилие. А усилието е агресия. Две напред, една назад. Или още по-лошо, напред и само напред.

Все повече се смущавам да говоря. Не защото нямам какво да кажа, а поради него. Защото всичко изречено са парчета неистини, спорещи за авторство. Суетата може да бъде безгранична, ако ѝ се оставя. Учат ни как да говорим от мига, в който се родим - родители, учители, приятели, врагове...докато се опияним от изкусният начин манипулативно да боравим с думите...докато не започнем сами да си вярваме. И там се губи нишката на споделянето. Защото от толкова много за казване, забравяме да замълчим, за да чуем каквото има да ни се каже...Ще помълча , ще се ослушам за  онази, неспирно хищно търсената Истина. Стига да успея да накарам всички останали агресори у мен да замълчат.

Чуплива черупка съм, моделиран затвор за посятото зрънце, лишено от стимул за първата му пулсация. Нищо ново не казах. Да мълча, се уча сама.