Въпроси, търсения, чувство за неудовлетвореност, учения...мнозина, да не кажа почти всеки, преминава през този лабиринт. Малцина са намерили изход обаче.
Ние сме като деца, страдащи от досаден обрив, като от шарка например. Достатъчно големи сме, за да се почешем, но недостатъчно зрели, за да осъзнаем, че когато се почесваме, обривът се разпространява и само става по-зле. Ние всички правим точно това. Дискомфортно ни е, сърби ни, но сърбежът е неделима част от обрива. И почесвайки се, получваме само временно симптоматично облекчение. И съвсем скоро цялата история се повтаря, докато всичко започне да кърви и нас наистина ни заболи.
Така...да речем, че е време детето да бъде заведено на лекар, който ще предпише някакво лекарство. Точно както множеството въпроси с ненамерени задоволяващи отговори ни отвежда до някой "учител" , който ни пред(о)ставя някакво учение.
Може ли да се достигне състояние на сърбеж, без почесване? С други думи, почесването е начин да се отървем от фундаменталния дискомфорт на сърбежа, който може да назовем и по друг начин - несигурност, или "онова неприятно чувство", което ни обсебва. И така...сърби ни, сърби ни, докато отидем на лекар и докторът каже: "Имаш обрив, а когато има обрив, обикновено има и сърбеж. Ако продължаваш да се почесваш, ще става по-лошо. Така че, спри да се почесваш и използвай това лекарство. Така ще се излекуваш." Ако детето наистина иска да се излекува по-бързо и е достатъчно голямо за да се вслуша, то ще последва препоръките и инструкциите на доктора. И не докторът е този, който ще бъде удовлетворен от цялата процедура. Детето е това, което преминавайки през цялото това мъчение и спирайки да разчесва раните усеща, че обривът намалява и така и ще сърби по-малко. И както много от нас знаят, особено тези, с някакво по-силно пристрастяване, това може да отнеме наистина дъъъълго време. Независимо от това обаче, това е и единствен начин за справяне, защото едва ли е нужно да повтарям, че ако продължавам да се почесвам, нещата ще се усложняват и ще потъвам по-дълбоко и по-дълбоко в този ад, все повече ще изпускам контрол над ситуацията. В крайна сметка нещата опират до това, дали искам да направя нещо за себе си, дали мога да взема контрола над себе си и дали ще избера временното удовлетворение от почесването, дали ще се държа като щраус със заровена в пясъка глава...или ще стигна до корена на проблема. Ще остана ли в капсулата на временното задоволяване на непрестанните желания?
Тези непрекъснати опити да остана в зоната на сигурността са само източник на страдание, ужасно страдание, защото ме омаломощяват , а светът става все по-страшно място за съществуване, а моето съзнание и емоции все по-заплашителни.
Всеки непрестанно страда от някакъв обрив. И всички имаме склонността да се хващаме за нещо сигурно. Това не е нещо лошо и няма нужда да правим от мухата слон. Но като цяло изглежда сме програмирани да отхвърляме, защото не ни харесва несигурността. Някой беше казал, че несигурността е данъка, който плащаме на егото. Но е също и широко отворено, голо и свежо пространство, което ние намираме за изключително неудобно място. Тази несигурност за нас означава само едно - смърт.
