Всяка стъпка, предприета към намиране на/от Истината и подчинена на личностното търсене, е повече от арогантна, ако в тишината на споделянето претендира за самостоятелно израстване. Нищо не можем да постигнем сами. Дори постигането ме кара да се усмихвам. Защото заслепява с претенциите за усилие. А усилието е агресия. Две напред, една назад. Или още по-лошо, напред и само напред.
Все повече се смущавам да говоря. Не защото нямам какво да кажа, а поради него. Защото всичко изречено са парчета неистини, спорещи за авторство. Суетата може да бъде безгранична, ако ѝ се оставя. Учат ни как да говорим от мига, в който се родим - родители, учители, приятели, врагове...докато се опияним от изкусният начин манипулативно да боравим с думите...докато не започнем сами да си вярваме. И там се губи нишката на споделянето. Защото от толкова много за казване, забравяме да замълчим, за да чуем каквото има да ни се каже...Ще помълча , ще се ослушам за онази, неспирно хищно търсената Истина. Стига да успея да накарам всички останали агресори у мен да замълчат.
Чуплива черупка съм, моделиран затвор за посятото зрънце, лишено от стимул за първата му пулсация. Нищо ново не казах. Да мълча, се уча сама.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Звучиш като мен,
ОтговорИзтриванекоето ме притеснява.
Мен не, освен ако това е обвинение в плагиатство или мимикрия.
ОтговорИзтриванеПросто...
ОтговорИзтриванеДа звучиш като мен донякъде означава, че и се себеусещаш като мен,
а това не е особено приятно за изживяване... Не бих го пожелавал.
Контролът и над изживяванията, и над пожеланията е нищожен или по-скоро въображаем. Освободи се от притеснението, звук няма...може би само ехо или проекция...просто...издишай...
ОтговорИзтриване