:)

От кухнята

 ( или иначе казано...животът е като домашна торта )

Внук и баба се срещат в кухнята. Внукът сяда и започва да споделя как всичко в живота му  изглежда върви наопаки: училище, семейство, приятели и псевдотакива. Междувременно бабата приготвя домашна торта.

- Искаш ли да хапнеш нещо? - пита тя.
- Да, защо не. - казва внукът.
- Ето, пийни си малко от това олио. - кимва към пълната чаша бабата.
Внукът я гледа стъписано.
- Добре де, ето - чукни си едно-две сурови яйца.
- Какво ти става бе бабо? - проговаря най-сетне внукът.
- Защо бе, добре - ето ти малко брашно тогава или може би малко сода?
- Абе бабо, ти... как може да ми предлагаш всичко това за закуска?!
- Мдаммм ... - усмихва се бабата. - Всичките тия неща изглеждат повече от странно на вкус сами по себе си.  Но когато ги смесиш в необходимите пропорции ( без да пропускаш нито един от продуктите) и по определена последователност, когато опечеш сместта за определено време под определена температура, накрая ще се получи нещо наистина вкусно, нали?

~~~

* Най-значими промени настъпват предимно след някакъв конфликт.

Стълба

Ако човек иска да знае какъв е, не бива да си въобразява, че е нещо, което не е. Някои го наричат здрав разум, други реалност, определения различни. Системното  налагане на  образ , непривичен за същността му е и един вид бягство. Процесът на култивиране на други образи, различни от автентичният, е и изопачаване и бягство от отговорността да се изправи лице в лице с, лишаване от възможността за непосредствено въздействие на това, което сме.

Натрупването само на знания обаче за себе си, може да се окаже пречка, ако се превърне в център, в който мисълта е  фокусирана и чрез който съществува. Светът не е нищо повече от това, което сме, а това, което сме, създава проблемите на света.

Следването на определена система или техника за самопознание ще доведе до резултат, наложен от въпросната схема. Не може да е истинно нещо, което е продукт на шаблон. Отчайващо е, но няма метод за самопознание, на който да се разчита като достоверен.

Освобождаване от наложени илюзии е възможно само чрез  осъзнаване на характера на вътрешните причини, които ни карат да се придържаме към тях. Но съзнанието е изградено от знания и вяра, как може то да се освободи от тях? Те са средства за предпазване от болки и намекът да  се освободим от тези средства неизбежно поражда страх. А страх се поражда когато има вероятност от разчупване на дадена схема. Но да  се каже, че едни рамки трябва да се разрушат, по подразбиране вкарва в други рамки. Ами какво, ако просто наблюдаваме самите рамки?... Ще открием, че рамките са самото съзнание.

Отъждествяването с нещо е форма на бягство от себе си. Преодоляването на подобни ограничения са стъпка към освобождение...
Самозаблудата за характера на същността ни е извора на непрекъснато безредие, конкуренция и болка от разочарования. 

Рибата никога не научава къде и какво е океанът, докато не бъде извадена и хвърлена на сушата. Едва тогава тя ще усети копнеж по океана. Ние всички преминаваме рано или късно през етапи, които унищожават истинската ни същност, но това е само половината от един процес, който носи познание за нея и едва тогава възниква момента на копнеж да възвърнем първичността, която мнозинството от нас губят, но малко си възвръщат. Но това, което е още по-опасно е да се загубиш, докато вървиш...

 

Задържането по средата на едно пътуване е противоестествено. Да си представим човек, който се изкачва по стълба и внезапно спира по средата. Не може средата на стълбата да ти е дом. Всичко, което може да се предприеме, може да се направи или в основата или на върха на тази стълба.  Човек е мостът  между две крайности, а всички добре знаят, никой не строи дом върху мост.  Човекът Е този мост, тази стълба,  чието предназнаение е да послужи за преход, за преминаване от едната страна към другата.

+

За никоя книга не може да се съди по кориците ѝ. Нито по сбора от раздели и страници, нито даже  по съдържанието на историята и събитията, описани в нея. Съди се  по това, какво тя вписва  у четящия...

Инстинкти...

Денем човек утолява жаждата си, пиейки вода. Насън той също може да пие вода, но жаждата остава. На сутринта гърлото му е пресъхнало, защото колкото и да е пил вода насън, жаждата му не е утолена. Само с истинската вода можеш да се напиеш. За реалността или нереалността на водата съдим по нашата жажда - дали тя е утолена.

Алегорично

Пътните знаци имат за цел да указват. Те са винаги на точното място, в точното време, в наша услуга.


Безмълвни...чакат само да ги забележим.
Те не са поставени на пътя, за да ни спират ( освен ако ни дебне опасност ).
Ако можеха да говорят, щяха да кажат: " Къде отиваш?
Дадох ти нужната информация.
Сега вече знаеш, тогава защо продължаваш  да ... "

                                            ***

Историята на една чаена чаша

Едно семейство, съпруг и съпруга,  обичаха да си купуват разни красиви неща. И двамата особено обичаха антики и керамични съдове, и по-специално, чаени чаши. Наближаваше да отпразнуват сребърната си сватба. Един ден, в един такъв магазин видяха  чаена чаша, но някак...различна.
- Може ли да погледнем отблизо това? Никога не сме виждали такава прелест! - попитаха те продавачката.
И тъкмо да поемат в ръце чашата, тя неочаквано проговори:
- Аз не винаги съм била чаша. Беше време, когато бях червена и бях глина. Моят майстор ме взе от източника ми и започна да ме овалва и потупва. Не спираше да го прави отново и отново и накрая аз се развиках:
- Остави ме на мира най-сетне!
А той само се усмихна и каза:
- Не още.

След това ме постави на  въртящо колело, - каза чаената чаша, - и изведнъж започна едно въртене, и пак, и пак, и пак.
- Спри, моля те,  зави ми се свят! - опитах отново аз.
Но майсторът само поклати отрицателно и каза:
- Не още.

После ме сложи в пещта. Никога не бях изпитвала такава жега. Не разбирах защо иска да ме изгори, крещях и чуках по вратата. Виждах го през пролуката и можех да прочета по движенията на устните му, докато поклащаше глава:
- Не още.

Най-сетне вратата на пещта се отвори, той ме постави на един рафт и аз започнах да се охлаждам.
- О, така е къде-къде по-добре. - въздъхнах аз.
А той започна да ме четка и боядисва. Изпаренията бяха ужасни. Мислех, че ще се задуша.
- Спри, спри, спри, моля те! - и сълзите ми закапаха умолително.
- Не още. - каза той, невъзмутимо поклащайки глава.

И не знам какво му стана, но ме взе от рафта и отново ме върна във фурната, но не като предишната. Тази беше двойно по-жежка и си знаех, че тук вече ще се задуша окончателно. Молех се. Призовавах го да спре, пищях...И единственото, което виждах през процепа, беше поклащането на главата му, казвайки за пореден път:
- Не още.

Тогава вече загубих всякаква надежда. Знаех, че няма да оцелея. Не разбирах защо ми причинява това. Бях готова да се откажа от борбата. Но ето че вратата пак се отвори и той ме върна на рафта. След около час ми подаде огледало и каза:
- Погледни се.

И аз го направих.
- Това не съм аз... Това не може да съм аз!... - можах само да прошепна.

- Искам да запомниш нещо. - каза майсторът. - Знам, че боли да те търкалят и потупват, но ако бях спрял, ти просто щеше да изсъхнеш. Знам, че ти се зави свят от въртенето на колелото, но ако бях спрял, ти щеше да се разпаднеш. Знам, че болеше и беше непоносимо горещо във фурната, но ако не бях те поставил там, щеше да се напукаш. Знам, че беше повече от неприятно да вдишваш изпарения и прах, докато те четках и боядисвах, но ако не бях го направил, никога нямаше да заякнеш, щеше да си останеш безлична и да нямаш свои собствени цветове. И ако не бях те върнал отново в пещта, закалката нямаше да е достатъчна и ти нямаше да оцелееш задълго. Сега...си завършен продукт. Сега си това, което имах предвид, когато се захванах с теб.

(автор неизвестен)
личен превод