Разговор с Нищото

След всичките ми провали в търсенията, довели до преднамерено отрязани човешки взаимоотношения, някак логично е да съм сама.

На една определена човешка възраст се очаква той/човекът да е изградил стабилитет в повечето сфери на живота си. Обикновено това означава да е в влязъл стабилно в рамките, в които е бавно и сигурно ден след ден след раждането си, е натикван. И обучаван на всичко отгоре как да оцелява в тези рамки. Така старателно обучаван, докато забрави, че оцеляването зависи само от разчупването им. И естествено ако понечи да започне този процес, ще загуби статута си на средно статистическа брънка, следователно...ще пропадне в Нищото.

Това би трябвало да звучи заплашително, не магнетично ( както на мен). Толкова магнетично, че си привлякох присмех, ненавист, обиди, вини, отричане, определения и т.н. ... диагнози дори. В началото някои ме следваха, но само по простата причина, че си ги влачех със себе си. Тежко е, докато не решиш да се разделиш и с тях. Не хленча и вече ми омръзна да обяснявам. Ако само за миг усетя че това е необходимо, то вече е белег за неразбиране. И то не ми трябва. За споделяне...съм празна.

Така или иначе - кой/какво гори от желание да ме последва там - нищо в Нищото? Защото това ще е последното ми усилие...за пътуване натам. С единствена молба към него:

Приеми ме такава!

Спирам

Спирам да търся
Да видим оттук нататък какво ще намеря...и какво/кой ще ме намери