Зайче на луната

Маймунка, видра, чакал и заек решили на направят добро дело по пълнолуние, вярвайки, че  демонстрирайки добродетел, ще бъдат възнаградени от Бог.

И така, когато веднъж един сляп старец запросил храна, маймунката събрала плодове от дърветата, видрата донесла риба, чакалът отмъкнал един гущер и гърне с извара и му ги занесъл. Заекът, който  знаел само да събира тревичка, си помислил, че това не би било достатъчно да нахрани човек. Затова му предложил себе си, като се хвърлил в огъня, който човекът си бил стъкмил.
Заекът обаче не изгорял, защото слепия старец се оказал божи пратеник, който трогнат от  жеста, нарисувал след случилото се силуета му на луната така, че всички хора завинаги да запомнят постъпката му.

личен превод

<--->

Ти, човеко, онова, което още не си успял да разбереш, си превърнал в житие през най-гъстото сито на времето.

:)

От кухнята

 ( или иначе казано...животът е като домашна торта )

Внук и баба се срещат в кухнята. Внукът сяда и започва да споделя как всичко в живота му  изглежда върви наопаки: училище, семейство, приятели и псевдотакива. Междувременно бабата приготвя домашна торта.

- Искаш ли да хапнеш нещо? - пита тя.
- Да, защо не. - казва внукът.
- Ето, пийни си малко от това олио. - кимва към пълната чаша бабата.
Внукът я гледа стъписано.
- Добре де, ето - чукни си едно-две сурови яйца.
- Какво ти става бе бабо? - проговаря най-сетне внукът.
- Защо бе, добре - ето ти малко брашно тогава или може би малко сода?
- Абе бабо, ти... как може да ми предлагаш всичко това за закуска?!
- Мдаммм ... - усмихва се бабата. - Всичките тия неща изглеждат повече от странно на вкус сами по себе си.  Но когато ги смесиш в необходимите пропорции ( без да пропускаш нито един от продуктите) и по определена последователност, когато опечеш сместта за определено време под определена температура, накрая ще се получи нещо наистина вкусно, нали?

~~~

* Най-значими промени настъпват предимно след някакъв конфликт.

Стълба

Ако човек иска да знае какъв е, не бива да си въобразява, че е нещо, което не е. Някои го наричат здрав разум, други реалност, определения различни. Системното  налагане на  образ , непривичен за същността му е и един вид бягство. Процесът на култивиране на други образи, различни от автентичният, е и изопачаване и бягство от отговорността да се изправи лице в лице с, лишаване от възможността за непосредствено въздействие на това, което сме.

Натрупването само на знания обаче за себе си, може да се окаже пречка, ако се превърне в център, в който мисълта е  фокусирана и чрез който съществува. Светът не е нищо повече от това, което сме, а това, което сме, създава проблемите на света.

Следването на определена система или техника за самопознание ще доведе до резултат, наложен от въпросната схема. Не може да е истинно нещо, което е продукт на шаблон. Отчайващо е, но няма метод за самопознание, на който да се разчита като достоверен.

Освобождаване от наложени илюзии е възможно само чрез  осъзнаване на характера на вътрешните причини, които ни карат да се придържаме към тях. Но съзнанието е изградено от знания и вяра, как може то да се освободи от тях? Те са средства за предпазване от болки и намекът да  се освободим от тези средства неизбежно поражда страх. А страх се поражда когато има вероятност от разчупване на дадена схема. Но да  се каже, че едни рамки трябва да се разрушат, по подразбиране вкарва в други рамки. Ами какво, ако просто наблюдаваме самите рамки?... Ще открием, че рамките са самото съзнание.

Отъждествяването с нещо е форма на бягство от себе си. Преодоляването на подобни ограничения са стъпка към освобождение...
Самозаблудата за характера на същността ни е извора на непрекъснато безредие, конкуренция и болка от разочарования. 

Рибата никога не научава къде и какво е океанът, докато не бъде извадена и хвърлена на сушата. Едва тогава тя ще усети копнеж по океана. Ние всички преминаваме рано или късно през етапи, които унищожават истинската ни същност, но това е само половината от един процес, който носи познание за нея и едва тогава възниква момента на копнеж да възвърнем първичността, която мнозинството от нас губят, но малко си възвръщат. Но това, което е още по-опасно е да се загубиш, докато вървиш...

 

Задържането по средата на едно пътуване е противоестествено. Да си представим човек, който се изкачва по стълба и внезапно спира по средата. Не може средата на стълбата да ти е дом. Всичко, което може да се предприеме, може да се направи или в основата или на върха на тази стълба.  Човек е мостът  между две крайности, а всички добре знаят, никой не строи дом върху мост.  Човекът Е този мост, тази стълба,  чието предназнаение е да послужи за преход, за преминаване от едната страна към другата.

+

За никоя книга не може да се съди по кориците ѝ. Нито по сбора от раздели и страници, нито даже  по съдържанието на историята и събитията, описани в нея. Съди се  по това, какво тя вписва  у четящия...

Инстинкти...

Денем човек утолява жаждата си, пиейки вода. Насън той също може да пие вода, но жаждата остава. На сутринта гърлото му е пресъхнало, защото колкото и да е пил вода насън, жаждата му не е утолена. Само с истинската вода можеш да се напиеш. За реалността или нереалността на водата съдим по нашата жажда - дали тя е утолена.

Алегорично

Пътните знаци имат за цел да указват. Те са винаги на точното място, в точното време, в наша услуга.


Безмълвни...чакат само да ги забележим.
Те не са поставени на пътя, за да ни спират ( освен ако ни дебне опасност ).
Ако можеха да говорят, щяха да кажат: " Къде отиваш?
Дадох ти нужната информация.
Сега вече знаеш, тогава защо продължаваш  да ... "

                                            ***

Историята на една чаена чаша

Едно семейство, съпруг и съпруга,  обичаха да си купуват разни красиви неща. И двамата особено обичаха антики и керамични съдове, и по-специално, чаени чаши. Наближаваше да отпразнуват сребърната си сватба. Един ден, в един такъв магазин видяха  чаена чаша, но някак...различна.
- Може ли да погледнем отблизо това? Никога не сме виждали такава прелест! - попитаха те продавачката.
И тъкмо да поемат в ръце чашата, тя неочаквано проговори:
- Аз не винаги съм била чаша. Беше време, когато бях червена и бях глина. Моят майстор ме взе от източника ми и започна да ме овалва и потупва. Не спираше да го прави отново и отново и накрая аз се развиках:
- Остави ме на мира най-сетне!
А той само се усмихна и каза:
- Не още.

След това ме постави на  въртящо колело, - каза чаената чаша, - и изведнъж започна едно въртене, и пак, и пак, и пак.
- Спри, моля те,  зави ми се свят! - опитах отново аз.
Но майсторът само поклати отрицателно и каза:
- Не още.

После ме сложи в пещта. Никога не бях изпитвала такава жега. Не разбирах защо иска да ме изгори, крещях и чуках по вратата. Виждах го през пролуката и можех да прочета по движенията на устните му, докато поклащаше глава:
- Не още.

Най-сетне вратата на пещта се отвори, той ме постави на един рафт и аз започнах да се охлаждам.
- О, така е къде-къде по-добре. - въздъхнах аз.
А той започна да ме четка и боядисва. Изпаренията бяха ужасни. Мислех, че ще се задуша.
- Спри, спри, спри, моля те! - и сълзите ми закапаха умолително.
- Не още. - каза той, невъзмутимо поклащайки глава.

И не знам какво му стана, но ме взе от рафта и отново ме върна във фурната, но не като предишната. Тази беше двойно по-жежка и си знаех, че тук вече ще се задуша окончателно. Молех се. Призовавах го да спре, пищях...И единственото, което виждах през процепа, беше поклащането на главата му, казвайки за пореден път:
- Не още.

Тогава вече загубих всякаква надежда. Знаех, че няма да оцелея. Не разбирах защо ми причинява това. Бях готова да се откажа от борбата. Но ето че вратата пак се отвори и той ме върна на рафта. След около час ми подаде огледало и каза:
- Погледни се.

И аз го направих.
- Това не съм аз... Това не може да съм аз!... - можах само да прошепна.

- Искам да запомниш нещо. - каза майсторът. - Знам, че боли да те търкалят и потупват, но ако бях спрял, ти просто щеше да изсъхнеш. Знам, че ти се зави свят от въртенето на колелото, но ако бях спрял, ти щеше да се разпаднеш. Знам, че болеше и беше непоносимо горещо във фурната, но ако не бях те поставил там, щеше да се напукаш. Знам, че беше повече от неприятно да вдишваш изпарения и прах, докато те четках и боядисвах, но ако не бях го направил, никога нямаше да заякнеш, щеше да си останеш безлична и да нямаш свои собствени цветове. И ако не бях те върнал отново в пещта, закалката нямаше да е достатъчна и ти нямаше да оцелееш задълго. Сега...си завършен продукт. Сега си това, което имах предвид, когато се захванах с теб.

(автор неизвестен)
личен превод

Готовност

" За всяко събитие съществува особен момент.
А нещастието е събитие, за което не си готов."

Взривът никога не настъпва само благодарение на една енергия. Той е обединение на две енергии. Ако беше възможен само с участието на единия компонент, той би се случил много отдавна.

Например, ако вземем кибритена кутийка и поставим до нея кибритена клечка - те могат да лежат една до друга безкрайно дълго време, но пламък няма да се появи. Не е важно колко е малка дистанцията помежду им - половин сантиметър или още по-малко ...  нищо няма да се случи. За взрива е нужно докосване  на двете съставляващи.  Пламъкът е скрит в двата предмета, но е невъзможно да бъде получен само с помощта на единия от тях.

 В резултат на взрива кибритената клечка изгаря, но кибритената кутийка продължава да съществува. Кибритената клечка ( която съм аз ) се превръща в пепел и се слива с безформеното. В това, което става, мен вече няма да ме има. От този момент никога повече няма да съм тази, която стъм била.

Това е

Ти, който винаги си забързан и мнооого зает...нека ти кажа нещо за времето: поеми дълбоко въздух...издишай...брой...това е!

Същности...

                                                                               
                                         Път?

 

Или фундаментална безцелност?!

^^^

* Езикът  няма време, в което да пробяга с възможностите на сетивата или на съзнанието тази всичкост на мига, който те имат - тяхна е и сегашността, и безумостта  за бъдеще на това съприсъствие. Езикът е следсетивен. Той не може да преживее.

Лекарство

Въпроси, търсения, чувство за неудовлетвореност, учения...мнозина, да не кажа почти всеки, преминава през този лабиринт. Малцина са намерили изход обаче.


Ние сме като деца, страдащи от досаден обрив, като от шарка например. Достатъчно големи сме, за да се почешем, но недостатъчно зрели, за да осъзнаем, че когато се почесваме, обривът се разпространява и само става по-зле.  Ние всички правим точно това. Дискомфортно ни е, сърби ни, но сърбежът е неделима част от обрива. И  почесвайки се, получваме само временно симптоматично облекчение. И съвсем скоро цялата история се повтаря, докато всичко започне да кърви и нас наистина ни заболи.

Така...да речем, че е време детето да бъде заведено на лекар, който ще предпише някакво лекарство. Точно както  множеството  въпроси с ненамерени задоволяващи отговори ни отвежда до някой "учител" , който ни пред(о)ставя някакво учение.

Може ли да се достигне състояние на сърбеж, без почесване? С други думи, почесването е начин да се отървем от фундаменталния дискомфорт на сърбежа, който може да назовем и по друг начин - несигурност, или "онова неприятно чувство", което ни обсебва.  И така...сърби ни, сърби ни, докато отидем на лекар и докторът каже: "Имаш обрив, а когато има обрив, обикновено има и сърбеж. Ако продължаваш да се почесваш, ще става по-лошо. Така че,  спри да се почесваш и използвай това лекарство. Така ще се излекуваш." Ако детето наистина иска да се излекува по-бързо и е достатъчно голямо за да се вслуша, то ще последва препоръките и инструкциите на доктора. И не докторът е този, който ще бъде удовлетворен от цялата процедура. Детето е това, което преминавайки през цялото това мъчение и спирайки да разчесва раните  усеща, че обривът намалява и така и ще сърби по-малко. И както много от нас знаят, особено тези, с някакво по-силно пристрастяване, това може да отнеме наистина дъъъълго време. Независимо от това обаче, това е и единствен начин за справяне, защото едва ли е нужно да повтарям, че ако продължавам да се почесвам, нещата ще се усложняват и ще потъвам по-дълбоко и по-дълбоко в този ад, все повече ще  изпускам контрол над ситуацията. В крайна сметка нещата опират до това, дали искам да направя нещо за себе си, дали мога да взема контрола над себе си и дали ще избера временното удовлетворение от почесването, дали ще се държа като щраус със заровена в пясъка глава...или ще стигна до корена на проблема.  Ще  остана ли в капсулата на временното задоволяване на непрестанните желания?

Тези непрекъснати опити да остана в зоната на сигурността са само източник на страдание, ужасно страдание, защото ме омаломощяват , а светът става все по-страшно място за съществуване, а моето съзнание и емоции все по-заплашителни.

Всеки  непрестанно страда от някакъв обрив. И всички имаме склонността да се хващаме за нещо сигурно. Това не е нещо лошо и няма нужда да правим от мухата слон.  Но като цяло изглежда сме програмирани да отхвърляме, защото не ни харесва несигурността. Някой беше казал, че несигурността е данъка, който плащаме на егото. Но е също и широко отворено, голо и свежо пространство, което ние намираме за изключително неудобно място. Тази несигурност за нас означава само едно - смърт.

1-2-3

Никой не идва на този свят с наръчник за управление. Следващите упътвания са опит да бъдат поне минимално полезни:

1  Ще получиш тяло. Може да го харесаш, може и да го намразиш. Но е единственото нещо, което със сигурност ще задържиш до последния си миг тук.

2  Ще научиш различни уроци. Вписан си редовно с постоянно присъствие в нередовно училище, наречено "Живот".  Всеки човек или случка е Универсален Учител.

3  Няма грешки, има само уроци. Израстването е процес от опити. Този процес се състои от равни части "провали" и "успехи"  (наречени така от нас) .

4  Всеки урок се повтаря, докато не бъде научен. Представя ти се под различни форми и варианти, докато не схванеш. И чак след това преминаваш към следващият урок.

5  Ако не научаваш лесните уроци, ще става все по-трудно. Външните проблеми са абсолютно точно отражение на вътрешното състояние. Външният ти свят се променя, когато разчистиш вътрешните препятствия. Болката е само начин, по който Вселената се опитва да привлече вниманието ти.

6  Ще разпознаеш дали си си научил урока само когато отношението и действията ти се променят. Мъдростта е в практиката.

7  "Там" не е по-добре от "тук". Когато твоето "там" стане "тук", ти чисто и просто ще се сдобиеш с едно друго "там", което отново ще изглежда по-добре от "тук".

8  Другите са ти огледала, в които се оглеждаш. Не можеш да обичаш или мразиш нещо в другия, освен ако то не отразява нещо, което обичаш или мразиш в себе си.

9  Най-показателно за теб, за да узнаеш какво искаш, е да се вгледаш в това, което имаш. Няма жертви, има само ученици.

10  Няма правилно или грешно. Има последствия. Поученията не помагат. Оценките само утвърждават шаблона. Просто направѝ каквото можеш.

11  Отговорите, които търсиш, са само в теб. Знаеш повече, отколкото си слушал, гледал или чел. Всичко, което можеш да направиш е да опиташ да чуеш, видиш и се довериш.

12  Ще забравиш всичко казано по-горе. Но ще си го припомняш.

_________________
автор - неизвестен

***

"  Ти привличаш не това, което искаш, а това, което си. "

Из

...Ние страдаме, когато се съпротивляваме на великата и неопровержима истина за преходността и смъртта. Страдаме основно не защото сме лоши или с нещо сме заслужили да бъдем наказани, а заради три почти трагични недоразумения.

Първо - очакваме онова, което винаги и неизбежно се променя, да бъде разбираемо и предсказуемо. Родени сме с жаждата за намиране на решения на всички проблеми и копнеж за  сигурност, които от своя страна определят нашите мисли, думи и действия. Ние сме като хора на една лодка, която се разпада, а се опитваме да се хванем за водата. Динамичният, енергиен и естествен поток на Вселената е неприемлив за условното и стандартно съзнание. Нашите предразсъдъци и страсти са модел, който се ражда от страхът от флуидния свят. И в крайна сметка склонноста ни погрешно да възприемаме онова, което постояно се променя, за константа и даденост, води до страдание.

Второ, ние се държим сякаш сме самостоятелна единица, отделена от всичко останало, сякаш сме установена, неизменна самоличност. Настояваме, че сме Някой с главно "Н". Намираме някаква сигурност определяйки себе си като полезен или безполезен, висш или низш. Губим ценно време надценявайки или подценявайки себе си с някаква самодоволна увереност, че да - ето това сме ние. Бъркаме отвореността си, унаследеното чудо на всеки случващ се миг, заменяйки ги за едно твърдо, неопровержимо себе. Заради това погрешно разбиране, в края на краищата логично стигаме до страданието.

Трето, търсим щастието на погрешни места. Това е така наречения навик за погрешна мъка по щастието, както молецът лети право в пламъците. Както знаем, молците не са единствените, които се самоунищожават в стремежа си за временно успокоение. По отношение на това, как търсим щастието, ние сме като алкохолик, който пие за да спре депресията, която ескалира със всяко следващо питие, или като пристрастените, които приемат все по-висока доза, за да получат облекчение от нарастващия глад след всяка предишна поета.

Както казва един приятел, който е постоянно на някаква диета, всичко това би било по-лесно да се следва, ако нашата пристрастеност не предлагаше само временно облекчение. Намираме се в постоянна клопка, непрекъснато сме закачени на въдица с някаква стръв именно заради  преживяването на онова краткотрайно задоволство, наречено щастие. Преповтаряме непрекъснато това преследване на моментно щастие, стремим се към всякакъв род пристрастености, някои очевидно приятни, други очевадно смъртоносни. Продължаваме да подсилваме и затвърждаваме старият, познат образец на страданието. Подсилваме нефункциониращи идеи и примери.

По този именно начин ние ставаме все по-малко способни да преживяваме и да се справяме с дори съвсем мимолетни тревоги и болки. Привикваме към стремежа да постигнем нещо, което да облекчи остротата, неспокойствието и притеснението от мига. Това, което започва като едва доловим, крехък поток на енергия, леко пристягане в корема, смътно и неопределено усещане за нещо лошо евентуално, което би могло да се случи - всичко това ескалира в пристрастяване. И това е нашият начин да се опитваме да направим животът предсказуем. Забуксуваме в преповтаряне на стари навици, прерастващи в незадоволство, точно защото бъркаме това, което неминуемо ни носи страдание с това, което би ни донесло щастие и радост.

Няма лекарство за топло или студено. Няма лекарство за фактите от живота.

Дали да не спрем да опитаме да се борим срещу същността на реалността? Можем да спрем да нараняваме и себе си, и другите с усулията си да избягаме от естественото редуване на радост и болка. Можем да опитаме да се отпуснем и да присъстваме изцяло и стопроцентово в настоящия миг  на живота си.

Личен превод от:
"The places that scare you" - Pema Chödrön

Разказано от вятъра

Една вълничка заподскача на пръсти и наслаждавайки се на слънцето, се приповдигна  над окена. Смехът ѝ кънтеше, беше толкова горда и щастлива, че надскача себе си и самия океан, припкаше и се усмихваше на вятъра, който, включен в играта я побутваше напред и нагоре, помагайки ѝ в това  изключително вълнуващо и емоционално надтичване към сушата, за което тя толкова дълго бе мечтала и очаквала да поеме. Бленуваше да се срещне с другите същества и да надникне в техния начин на живот, да сравни по какво си приличат, по какво се отличават, имаше да сподели толкова много. Като всички останали,  и тя пореше устремено водната шир...към Брега.

Ето че започна да го доближава. Забеляза други вълнички около себе  си  и някакъв странен,  неочакван страх я обвзе. Виждаше как най-напредналите застилаха с телата си твърдта и се замисли: "О, това ли ще се случи и с мен?!"

Една друга вълнà я настигна и подминавайки я попита:
- Защо изглеждаш толкова тъжна?
- Как защо? Защото ще се разбием...Целият този извървян път и накрая просто ще се разбием и ще се превърнем в нищо! Нима не разбирате това?
А другата вълнà се усмихна мокро и намигна:
- Не, ТИ не разбираш! Ти не си вълнà. Ти си само част от океана, част от океана си!

Още нещо за сиренцето...

Когато сме втренчени в дадена форма, създаваме нишки, които имат коварна притегателна сила . Това стеснява полезрението ни и то остава концентрирано в заключен ъгъл. Панорамната гледка е сведена до къшей, жаждата за притежание на който само ражда болка, а после се оплакваме от страданието...а сами сме създали причината и условията за пораждането му.

За болката и последствията от преследването на една такава форма, за невъзможността да се устои на глада за парченцето ( живот,  щастие, кариера, осъществяване, всеки може да обогати списъка...) ми напомня ето това устройство:

Очи за него

                              Това е пръстен, нали?

Объл е, около сантиметър в диаметър ( както да речем е прието да се нарича ). Кръгъл е, гладък на пипане, направен е за да се постави на някой от пръстите ни. Пръстен, име, форма. Не се казва пръстен всъщност, защото да, пръстен е, но формата е тази, която поставяме на пръста си. Какво друго виждаш? От какво е направен...какво е то? Направен е от злато.

Това е магазин за скъпоценности и бижута (пръстени, обеци, колиета и т.н.) 

Една жена е донесла някакво златно бижу, което е носила много години, да речем някакво пищно колие.

 Решила е, че иска нещо ново. Но вместо да купува нещо ново, което да добави към колекцията си, тя е решила, придържайки се към стар обичай, да претопи старото бижу в нещо различно и ново.

Пещ...въглени...горелка над съд...топящо се злато...калъп...пръчица...чук...ковач...

Удар след удар, удар след удар и пръчицата се превръща в лента, после по лентата започват да се гравират елементи - точици, вълнички, фигурки, може и камъче някакво да се добави...лентата да се поогъне и...станало гривна.

Различните форми (пръстени, гривни, колиета) не губят фундамнталната си природа - златото, като тяхна същина, докато добиват новите си очертания. Имената и формите са различните. Когато погледнеш едно бижу, виждаш форма и я наричаш пръстен, гривна, верижка. Златото, постоянното и трайното в природата на бижуто ... е временно забравено.

Ти, твоето тяло, имената и формите, твоите и на хората около теб, са само проявление... Ти и твоята истинска същност си остава трайното. 

Отвори очи за него.

Екран

Седни удобно, отпусни се и си представи, че наблюдаваш себе си :

( Седнал си пред екрана на телевизор и си загледан в преминаващите кадри от някакъв филм например ).

Докато действието на екрана протича, ние всички временно сякаш забравяме, че гледаме в монитор с цветни светлини. Приемаме образите за напълно реални и ставаме въвлечени в някакви малки драми от ежедневния живот. Отвреме навреме се сещаме, че само сме се загледали в нещо, и че все пак това са някакви кадри само от екрана. Когато това стане, ние подсъзнателно разграничаваме реалното от нереалното. Седейки на стола пред телевизора допускаш: " Аз, който  гледам този филм, съм реален. Кадрите от екрана - не са."

Направи една стъпка назад (образно казано).

Сега в екранът на телевизора виждаш  себе си, седнал на стол ,  вгледан  в телевизор.

Това сега е нещо като нов/различен филм.  Първоначалният наблюдател и филмът, който гледаше, са участници от излъчваното сега  на този същия екран. Този, който първоначално смяташе, че е реален, сега е толкова нереален, колкото и филма, който той/ти гледа(ш). И така, кое в този образ тук е реалното? Какво остава като постоянна величина? Какво остава непроменено в цялата тази картина, която си представяме от събития? Това е екранът.

А сега си представи как навсякъде, където се движиш, го правиш с товара на телевизора в ръце или още по-шантаво, че си странно същество, което вместо глава на раменете си носи екран на телевизор.

Аз  съм екран, на който се показват някакви не съвсем реални картини  от света. Всички образи на екрана, включително формата и личността, които смятам, че съм, са като нечии роли, изпълнявани от това, което наричаме/ определяме като Аз. В мигът, в който се разпозная, че съществувам като екран, а не под името и формата на това, което е зад(в) мен, аз съм свободна...

Ако на екрана има пламъци, екранът няма да изгори. Ако има  вода, екранът няма да се намокри и т.н. Когато откриеш какво наистина си, когато разбереш, че не си или си нещо различно от елемент от  преминаващото на екрана...ставаш недосегаем и неразрушим от въобръжаемото...освобождаваш се...

Езеро

Едно водно балонче се появи над езерото. Кръгличко, лъскаво и прозрачно, кара те да се усмихнеш.
И започна да си се радва и възхищава от себе си - колко грациозно се носи над водата, как отразява цветовете на дъгата под топлите лъчи на слънцето, как другите го забелязват и му се усмихват. Забрави, че всъщност е само една раздута капчица от езерото.

И изведнъж бамммм ... се пукна... и отново стана... езеро.

---

мислите са гладни ... в тъмното ...