Из

...Ние страдаме, когато се съпротивляваме на великата и неопровержима истина за преходността и смъртта. Страдаме основно не защото сме лоши или с нещо сме заслужили да бъдем наказани, а заради три почти трагични недоразумения.

Първо - очакваме онова, което винаги и неизбежно се променя, да бъде разбираемо и предсказуемо. Родени сме с жаждата за намиране на решения на всички проблеми и копнеж за  сигурност, които от своя страна определят нашите мисли, думи и действия. Ние сме като хора на една лодка, която се разпада, а се опитваме да се хванем за водата. Динамичният, енергиен и естествен поток на Вселената е неприемлив за условното и стандартно съзнание. Нашите предразсъдъци и страсти са модел, който се ражда от страхът от флуидния свят. И в крайна сметка склонноста ни погрешно да възприемаме онова, което постояно се променя, за константа и даденост, води до страдание.

Второ, ние се държим сякаш сме самостоятелна единица, отделена от всичко останало, сякаш сме установена, неизменна самоличност. Настояваме, че сме Някой с главно "Н". Намираме някаква сигурност определяйки себе си като полезен или безполезен, висш или низш. Губим ценно време надценявайки или подценявайки себе си с някаква самодоволна увереност, че да - ето това сме ние. Бъркаме отвореността си, унаследеното чудо на всеки случващ се миг, заменяйки ги за едно твърдо, неопровержимо себе. Заради това погрешно разбиране, в края на краищата логично стигаме до страданието.

Трето, търсим щастието на погрешни места. Това е така наречения навик за погрешна мъка по щастието, както молецът лети право в пламъците. Както знаем, молците не са единствените, които се самоунищожават в стремежа си за временно успокоение. По отношение на това, как търсим щастието, ние сме като алкохолик, който пие за да спре депресията, която ескалира със всяко следващо питие, или като пристрастените, които приемат все по-висока доза, за да получат облекчение от нарастващия глад след всяка предишна поета.

Както казва един приятел, който е постоянно на някаква диета, всичко това би било по-лесно да се следва, ако нашата пристрастеност не предлагаше само временно облекчение. Намираме се в постоянна клопка, непрекъснато сме закачени на въдица с някаква стръв именно заради  преживяването на онова краткотрайно задоволство, наречено щастие. Преповтаряме непрекъснато това преследване на моментно щастие, стремим се към всякакъв род пристрастености, някои очевидно приятни, други очевадно смъртоносни. Продължаваме да подсилваме и затвърждаваме старият, познат образец на страданието. Подсилваме нефункциониращи идеи и примери.

По този именно начин ние ставаме все по-малко способни да преживяваме и да се справяме с дори съвсем мимолетни тревоги и болки. Привикваме към стремежа да постигнем нещо, което да облекчи остротата, неспокойствието и притеснението от мига. Това, което започва като едва доловим, крехък поток на енергия, леко пристягане в корема, смътно и неопределено усещане за нещо лошо евентуално, което би могло да се случи - всичко това ескалира в пристрастяване. И това е нашият начин да се опитваме да направим животът предсказуем. Забуксуваме в преповтаряне на стари навици, прерастващи в незадоволство, точно защото бъркаме това, което неминуемо ни носи страдание с това, което би ни донесло щастие и радост.

Няма лекарство за топло или студено. Няма лекарство за фактите от живота.

Дали да не спрем да опитаме да се борим срещу същността на реалността? Можем да спрем да нараняваме и себе си, и другите с усулията си да избягаме от естественото редуване на радост и болка. Можем да опитаме да се отпуснем и да присъстваме изцяло и стопроцентово в настоящия миг  на живота си.

Личен превод от:
"The places that scare you" - Pema Chödrön

Разказано от вятъра

Една вълничка заподскача на пръсти и наслаждавайки се на слънцето, се приповдигна  над окена. Смехът ѝ кънтеше, беше толкова горда и щастлива, че надскача себе си и самия океан, припкаше и се усмихваше на вятъра, който, включен в играта я побутваше напред и нагоре, помагайки ѝ в това  изключително вълнуващо и емоционално надтичване към сушата, за което тя толкова дълго бе мечтала и очаквала да поеме. Бленуваше да се срещне с другите същества и да надникне в техния начин на живот, да сравни по какво си приличат, по какво се отличават, имаше да сподели толкова много. Като всички останали,  и тя пореше устремено водната шир...към Брега.

Ето че започна да го доближава. Забеляза други вълнички около себе  си  и някакъв странен,  неочакван страх я обвзе. Виждаше как най-напредналите застилаха с телата си твърдта и се замисли: "О, това ли ще се случи и с мен?!"

Една друга вълнà я настигна и подминавайки я попита:
- Защо изглеждаш толкова тъжна?
- Как защо? Защото ще се разбием...Целият този извървян път и накрая просто ще се разбием и ще се превърнем в нищо! Нима не разбирате това?
А другата вълнà се усмихна мокро и намигна:
- Не, ТИ не разбираш! Ти не си вълнà. Ти си само част от океана, част от океана си!

Още нещо за сиренцето...

Когато сме втренчени в дадена форма, създаваме нишки, които имат коварна притегателна сила . Това стеснява полезрението ни и то остава концентрирано в заключен ъгъл. Панорамната гледка е сведена до къшей, жаждата за притежание на който само ражда болка, а после се оплакваме от страданието...а сами сме създали причината и условията за пораждането му.

За болката и последствията от преследването на една такава форма, за невъзможността да се устои на глада за парченцето ( живот,  щастие, кариера, осъществяване, всеки може да обогати списъка...) ми напомня ето това устройство: