Историята на една чаена чаша

Едно семейство, съпруг и съпруга,  обичаха да си купуват разни красиви неща. И двамата особено обичаха антики и керамични съдове, и по-специално, чаени чаши. Наближаваше да отпразнуват сребърната си сватба. Един ден, в един такъв магазин видяха  чаена чаша, но някак...различна.
- Може ли да погледнем отблизо това? Никога не сме виждали такава прелест! - попитаха те продавачката.
И тъкмо да поемат в ръце чашата, тя неочаквано проговори:
- Аз не винаги съм била чаша. Беше време, когато бях червена и бях глина. Моят майстор ме взе от източника ми и започна да ме овалва и потупва. Не спираше да го прави отново и отново и накрая аз се развиках:
- Остави ме на мира най-сетне!
А той само се усмихна и каза:
- Не още.

След това ме постави на  въртящо колело, - каза чаената чаша, - и изведнъж започна едно въртене, и пак, и пак, и пак.
- Спри, моля те,  зави ми се свят! - опитах отново аз.
Но майсторът само поклати отрицателно и каза:
- Не още.

После ме сложи в пещта. Никога не бях изпитвала такава жега. Не разбирах защо иска да ме изгори, крещях и чуках по вратата. Виждах го през пролуката и можех да прочета по движенията на устните му, докато поклащаше глава:
- Не още.

Най-сетне вратата на пещта се отвори, той ме постави на един рафт и аз започнах да се охлаждам.
- О, така е къде-къде по-добре. - въздъхнах аз.
А той започна да ме четка и боядисва. Изпаренията бяха ужасни. Мислех, че ще се задуша.
- Спри, спри, спри, моля те! - и сълзите ми закапаха умолително.
- Не още. - каза той, невъзмутимо поклащайки глава.

И не знам какво му стана, но ме взе от рафта и отново ме върна във фурната, но не като предишната. Тази беше двойно по-жежка и си знаех, че тук вече ще се задуша окончателно. Молех се. Призовавах го да спре, пищях...И единственото, което виждах през процепа, беше поклащането на главата му, казвайки за пореден път:
- Не още.

Тогава вече загубих всякаква надежда. Знаех, че няма да оцелея. Не разбирах защо ми причинява това. Бях готова да се откажа от борбата. Но ето че вратата пак се отвори и той ме върна на рафта. След около час ми подаде огледало и каза:
- Погледни се.

И аз го направих.
- Това не съм аз... Това не може да съм аз!... - можах само да прошепна.

- Искам да запомниш нещо. - каза майсторът. - Знам, че боли да те търкалят и потупват, но ако бях спрял, ти просто щеше да изсъхнеш. Знам, че ти се зави свят от въртенето на колелото, но ако бях спрял, ти щеше да се разпаднеш. Знам, че болеше и беше непоносимо горещо във фурната, но ако не бях те поставил там, щеше да се напукаш. Знам, че беше повече от неприятно да вдишваш изпарения и прах, докато те четках и боядисвах, но ако не бях го направил, никога нямаше да заякнеш, щеше да си останеш безлична и да нямаш свои собствени цветове. И ако не бях те върнал отново в пещта, закалката нямаше да е достатъчна и ти нямаше да оцелееш задълго. Сега...си завършен продукт. Сега си това, което имах предвид, когато се захванах с теб.

(автор неизвестен)
личен превод